Отново дойдоха в обичайния час. Седнаха на любимата си пейка и замълчаха. Двамата гледаха в определени точки и не смееха да започнат трудния разговор. След известно време тя се обърна, погледна го и му каза:
- Знам, че и на двама ни ще е трудно, но просто нямаме избор. Местим се и ще трябва да се разделим. Едва ли пак ще се върна отново тук. Искам да знаеш, че винаги ще имаш място в сърцето ми!... - след тези думи тя замълча, чудеше се какво още да каже, а тишината я изнервяше още повече. - Няма ли да кажеш нещо? Моля те, кажи нещо!
- Колко лесно каза всичко това, а после искаш да говоря! Замисляла ли си се за миг колко ме наранява всяка една от тези думи!?!
Една сълза се стече по лицето му, той я изтри, стана и тръгна ”Сбогом!” - това бяха последните му думи, които отекваха в съзнанието на младото момиче. Толкова я заболя. Не си представяше, че голямата им любов ще приключи по този начин. Стоеше в парка сама, в този самотен парк... сякаш се намираше в собствената си душа.
Мина година, но тя не го забрави, всяка седмица му пишеше писма. В началото получаваше отговор, но след това той престана да й пише. Мислеше си, че просто няма възможност да отговаря на писмата й.
Един ден, прибирайки се от училище, видя в пощенската си кутия писмо. Усмивка озари на лицето й. Изтича в стаята си, хвърли чантата и зачете. В началото на лицето й се изписа учудване, а след това сълзите й рукнаха неудържимо. Смачка писмото и заплака с глас. В писмото, адресирано до нея, пишеше само: ""Здравей, след като замина той повече не проговори. Беше се затворил в себе си и никой не знаеше какво му е. Няколко месеца след това, той просто изчезна, след което намериха тялото му в парка. А до него с кървави букви на лист хартия бе написано: „За винаги ще бъдеш в сърцето ми! Обичам те!”. Болно ми е да пиша тези редове, той беше мой брат. Но мисля, че трябваше да го знаеш, а не да се надяваш напразно за писмо. Бъди щастлива там, където си сега!”.
